Отбелязваме Деня на Западните покрайнини

На църковния празник Архангеловден, който се чества на 8-ми ноември, се отбелязва и Деня на Западните покрайнини – Ден на единството между живеещите от двете страни на западната ни граница българи.

Западни покрайнини или по-рядко Западни български покрайнини е политико-географски и исторически термин, утвърдил се в България след Първата световна война, за да обозначи териториите, откъснати от българската държава по силата на Ньойския мирен договор и присъединени към Кралството на сърби, хървати и словенци (от 1929 г. Кралство Югославия).

По-голямата част от тези територии (1545 кв. км) днес влиза в състава на Сърбия и тя именно е известна като “Западни покрайнини”, а по-малката (1028 кв. км – Струмишко) – в Република Македония.

Западните покрайнини са разположени на територитията на днешна Република Сърбия – от сръбско-македонската граница до поречието на Тимок и Видинско, между западната българска граница според Берлинския конгрес 1878 г. и тази, прокарана според разпоредбите на Ньойския договор от 1919 г. На някои места – на северозапад от Трън и по билото на Стара планина от Берковско до Кулско – тези две гранични линии съвпадат, поради което територията на различните райони на Западните покрайнини не е непосредствено свързана.

Съгласно Ньойския договор от 1919 г. от Царство България са откъснати райони от следните околии: Кюстендилска (660.8 кв. км), близо половината от Царибродска (417.9 кв. км), Трънска (277.9 кв. км), Кулска (171.9 кв. км) и Видинска (16.7 кв. км). Общата площ на Западните покрайнини е малко над 1545 кв. километра.

След Първата световна война като наказателна мярка на България е наложен жесток мирен договор. Решителна роля за неговата подготовка играят Франция и Англия, подтиквани от съседните страни Сърбия, Гърция и Румъния. В дискусиите при подготовката на този договор, САЩ заемат друга позиция. По-късно Конгресът на САЩ отказва да ратифицира Ньойския и останалите договори от Версайската система. Създаденото на 1 декември 1918 г. Кралство на сърби, хървати и словенци става приемник на Кралство Сърбия и отстоява нейните претенции за присъединяване на обширни територии от Западна България.

Като едно от победителите в Първата световна война новото южнославянско кралство предявява териториални претенции спрямо България относно градовете Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, Цариброд и Босилеград с прилежащите им землища. КСХС претендира и за териториите около град Струмица и полага огромни дипломатически усилия, за да убеди западните си съюзници, че икономическите ѝ интереси налагат да получи още и Пернишкия въглищен басейн. По-късно част от тези земи стават известни като Западни покрайнини. Така, въпреки противопоставянето на делегата на САЩ и без да дочакат окончателното решение на международната комисия по определяне на границата, на 6 ноември 1920 г. сръбските войски окупират териториите около река Тимок, част от Трънско и околиите на Цариброд и Босилеград.

Съгласно Ньойския мирен договор от България са откъснати Западните покрайнини с територия общо 1 545 кв.км и с население 64 509 души. От него 54 758 са българи, 8 637 – власи, 549 – цигани и само 127 – сърби. Това население живее в два града, три пазарни средища и 118 села. В откъснатите територии има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7 892 ученици. В Западните покрайнини има 45 български църкви с 42 свещеници.

Пак според мирния договор (диктат) от Ньой е съставена международна комисия от френски, британски, японски, сръбски и български представители, която да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полк. Ордьони признава, че “няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад – от непроходна крепост от планини”. Така се очертава наречена от журналистите “черната граница”. Тя разсича 25 български села — Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и др., като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели.