Преди 139 години е роден Никола Ракитин

„Душата ми е на дете душа,

прозрачна като летни небеса  …

Тя вярва и в мечти и в чудеса.“

Никола Ракитин е  български поет, чиято съдба е свързана с Плевен.

Роден е на 6 юни 1885 г. в с. Лъжане, Софийско. Завършва славянска филология в Софийския университет (1908). Участва в Първата световна война.

Работи като учител в Плевен (1908 – 1933).  и директор на Военно-историческия музей в Плевен (1933 – 1934).

 Учителските години в Плевен са  много плодотворни за Ракитин. Издава книги почти всяка година, през 1923-а дори пет. Голяма популярност му носят стихосбирките “Преди да съмне” “Слънчеви люлки”, “Дунавски сонети”, “Капят листата” “Златните нишки” и др., общо над 20.

Учениците му го обожават, той ги пленява със словото си. За двайсет и пет годишния му творчески юбилей Илия Бешков, негов възпитаник и след това близък другар, му подарява карикатура и стихотворение. През 1929 г. в Плевен гостува известният тогава руски поет Константин Болмонт. Той е толкова впечатлен от поезията на Ракитин, че по-късно започва да превежда стиховете му и ги публикува в емигрантските руски издания.

Никола Ракитин е истински щастлив със семейството и учителската си професия в Плевен. Той пише следното:

“…Ей по тези хълмове, които заграждат като венец нашия хубав град, ей в онази недалечна Витска долина, през която мълви вечната си песен родният Вит, по просторните полета на Мизийската равнина с люшнати нивя и слънчогледи, със злачни ливади.”

Никола Ракитин признава, че не е във възторг от “така наречената интелигенция”. Защото тя не ходела при народа и народът не я познавал. А не можеш да обичаш някого, ако не го познаваш.  Колко актуално и днес звучи прозрението на поета:

“… Народът ни влиза в съприкосновение с интелигенцията само когато му е потребен лекарски преглед, когато го дърпат да гласува, когато го теглят да плати данъци. Нашият народ не познава другата, чистата, безкористната интелигенция…”

Проблемите на Никола Ракитин започват, след като на 19 септември 1932 г. е назначен за директор на Военноисторическия музей в Плевен.

Създател на музея е Стоян Заимов – поборник от Априлското въстание, главен апостол на Трети (Врачански) революционен окръг. Заимов го и ръководи до смъртта си на 9 септември 1932 г. Само десет дни по-късно Ракитин поема поста му. Почти веднага срещу него се обединяват част от служителите на музея – Таньо Желев, Георги Петров, Петър Генов и Екатерина Бойчева. Години наред те вършат безобразия, включително и кражби. Ракитин се захваща да сложи ред в документацията, архива и експонатите. Което означава да лъснат далаверите на четиримата.

Заради това те започват да плетат интриги срещу него. Крайната им цел е уволнението му, след което те биха могли да заметат уличаващите ги следи и да покрият кражбите си.

Несправедливо обвинен, Ракитин се самоубива на 2 май 1934 г., като се хвърля от влака при тунел 3 до гара Реброво на път от София за Плевен.

Самоубийството на Ракитин намира широк отзвук в печата, като за него е обвинявано ръководството на Военното министерство. С този случай се свързва и уволнението на военния министър Александър Кисьов няколко дни по-късно.

За първи път печата през 1906 г. в сп. „Демократически преглед“. Поезията на Ракитин е предимно пейзажна. Стихосбирката му „Размирни години“ е протест срещу войната и насилието над човека. Сътрудничи на списанията „Българска сбирка“, „Просвета“, „Съвременна мисъл“, „Листопад“, „Златорог“, „Българска мисъл“ и на вестник „Светлоструй“.

Негови първи творби са „Зима при Вит“ и „Пролет при Вит“