77 години от принудителната национализация в България

Георги Димитров – министър-председател на България 1946-1949 година. Снимка – интернет.

На 23-ти декември 2024 година се навършват 77 години от принудителната национализация в България на индустриални предприятия, мини, банки, земеделски коопарации и недвижима градска собственост. Деянието се извършва от тогавашната комунистическа власт.

 „Макар още законът за национализацията на индустрията да не е приет от Народното събрание, ще се реши и пристъпи към завземане на предприятията непосредствено след заседанието на Министерския съвет“. Тези редове от тайното решение на Политбюро на ЦК на БРП (комунисти) от 22 декември 1947 г. разкриват замисъла на управляващия режим да изненада и постави пред свършен факт сoбствениците и персонала на повече от 7000 все още съществуващи частни предприятия, мини, мелници, мандри и занаятчийски работилници.

Целта е да се осуети каквато и да е защитна реакция на потърпевшите. В 6 часа сутринта под дулата на пистолети и шмайзери те трябва да предадат ключовете и шифрите на фирмените сейфове с наличните пари и ценните книжа и да напуснат бившите си предприятия, вземайки единствено палтата си, гласи инструкцията на Политбюро към сформираните за всяко предприятие групи по завземането му.

Шефът на Държавна агенция „Архиви“ Михаил Груев коментира: “Бандитският начин на заграбване на индустриалните предприятия и банките е ярък пример за безпределното беззаконие и насилие на вече унищожилия политическите си опоненти комунистически режим. Всъщност случилото се между 23-ти и 27-ми декември 1947 г. е само брънка от веригата от събития, довели до пълното присвояване на частната собственост от комунистическата номенклатура“.

Според Груев, заграбването започва още с присъдите на „Народния съд“, където редом с постановените съдебни убийства и дълги години тъмничен затвор за политици и индустриалци се прибягва до пълна конфискация на имуществото им. Известни предприемачи и банкери като Губиделников, Буров, Балабанов, Димитър Савов и много други се разделят със свободата, с цялата си собственост, а в крайна сметка и с живота си.

Грабителски актове

Още преди масовите убийства в края на 1944 г. и началото на 1945 г. над 200 от най-големите и печеливши индустриални предприятия вече са конфискувани от окупационната Червена армия като „военни трофеи“, защото част от акциите им били притежание на предприемачи от Германия и Унгария. Към поредицата от грабителски актове Груев добавя Закона за конфискация на имущество, придобито чрез спекула, който веднага е превърнат в политическа бухалка срещу все още съществуващата парламентарна опозиция.

А Законът за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост, приет през април 1948 г., довежда до края пълното обсебване на собствеността в градовете от комунистическия режим. С него тоталитарната държава конфискува не само хотелите и болниците, но и вилите, много частни жилища, магазини, бакалници, пекарни и ателиета, от които зависи прехраната на работещите в тях семейства.

Историците Михаил Груев и Даниел Вачков са категорични, че марионетният режим в София, който е изцяло подчинен на Москва, дори се престарава в изпълнението на указанията. Първоначално той обсебва само частната собственост в градовете, но през 50-те години одържавява и собствеността в селата. Указанията за това дава московското Коминформбюро по време на среща между ръководствата на „братските“ партии през септември 1947  г.

Незабавно по линия на казионните профсъюзи започва подготовка на подбраните от всяко предприятие другари, които ще заместят отстранените собственици и технолози след планирания за края на декември грабеж. Там, където подготвени кадри не са намерени, компартията изпраща свои апаратчици, които по правило нямат никакви професионални умения и често са полуграмотни, свидетелства Михаил Груев.

Закрепостяване на българите

Отнемането на средствата за производство и стопанската инициатива е част от плана за пълно закрепостяване на българите от комунистическата номенклатура. Даниел Вачков посочва, че национализацията променя изцяло социалната структура на българското общество, като целта на новите властници е да не остане нито една независима социална прослойка. С изключение на СССР, в нито една страна от съветския лагер национализацията не е толкова масова, колкото в България.

Само в НРБ се стига до конфискуването на много малки фирми и работни помещения, от които зависи хлябът на работещите в тях техни притежатели. В същото време в страни като Полша и Унгария малките предприятия продължават съществуването си през целия комунистически период. В Полша прокомунистическият режим не посмява да посегне на земята, което е сред причините за жизнеспособността на съвременните полски села в сравнение със селата в България или Румъния. 

С национализацията комунистическата номенклатура установява контрол над големи парични и стокови потоци, които ѝ развързват ръцете и за осъществяването на една от ключовите догми на марксизма-ленинизма – ударното изграждане на тежка индустрия, която не е съобразена с никакви пазарни правила, механизми и елементарно счетоводство. Тя е базирана върху остарели съветски технологии от 30-те години на миналия век. Финансовото и трудовото обезпечаване на силно замърсяващите природата мегаломански проекти в металургията, енергетиката, тежката химия, машиностроенето и минното дело е за сметка на безогледното изземване на средства и човешки капитал от леката промишленост и селското стопанство.

„Евтините” съветски кредити водят до първия фалит на НРБ в края на 50-те години. Тогава целият златен резерв на страната отива в трезора на съветската Госбанк като обезпечение, и то завинаги. Но БКП продължава с политиката да строи абсурдни като икономическа логика предприятия. Стига се дотам, че лично съветският премиер Алексей Косигин през 1978 г. предупреждава ЦК на БКП да „не се строят повече заводи, за чиято продукция няма купувачи“, пише в „История на външния дълг на НРБ“ Даниел Вачков.

Неспособна да продава срещу твърда валута некачествените си машини и оборудване, „плановата“ българска икономика на дефицита бързо възприема колониалния монокултурен модел на съветската икономика, разчитаща почти изключително на валутата от износа на нефт и газ. Така през 70-те години платежният баланс на НРБ успява да се крепи единствено благодарение на реекспорта на съветски нефт, твърди Вачков. И добавя, че тъкмо това всъщност е в основата на подготвяното присъединяване на НРБ към СССР през периода 1963-1973 г. Защото тази българска икономика, изцяло контролирана от номенклатурата, не е в състояние да оцелее самостоятелно поради тоталната си зависимост от съветските кредити и суровини.

В национализацията от 1947 г. няма бели петна, загадки, интриги… Всичко е изследвано. В мистерия е обвит обратният процес по сегашното приватизиране и по-точно неудобният въпрос за прословутия „първи милион”.

Източник – DW