3-ти март – най-дългата минута за мълчание …

Всяка нация има своите Термопили. Всяка има своя Еверест… Нашият е 3-ти март. Оня ден, когато България измъкна ямурлука си изпод османската чалма. Когато се развя зеленото знаме, на което „Смърт” е скъсана, а по дрипите му грее само „Свобода”…

Затова 3-ти март не е ден на победата. Не е празник. Той е око назад към една петвековна нощ, в която Балкана стене, спастрил ужас и спомени за войводи с бели ризи на бесилото. Нощ, погълнала стоновете на страдание на един народ, носещ в себе си мъжка сила и воля за свобода и себеопределеност… Такива нощи не се забравят. Жива е жаравата им в паметта на поколения българи. Ето защо няма политики, няма исторически врътки, които могат да подменят страшната истина за унизителното изтребване на един народ – българският. Затова Трети март е денят на нашето себеизмерване.

Той е ден за покаяние. От него избирам една минута – най-дългата минута за България – минутата мълчание. Една епоха, неживяла в нас  ни буди със сирената си дрезгава:  „На бой за утрешния ден! На бой за истините и за чувствата!”…

Затуй, на -ти март ще оставим политиците да дъвчат заучените си фрази за историческата му значимост. Да се надпреварват в домораслия си патриотизъм… Нека всеки от нас вземе клонка в ръка и мълчаливо я положи върху паметници и свети места, които напомнят станалото до този ден. И да разкажем на децата и внуците си какви хора са живели по тези земи, за какво са „ставали курбан”. Да им обясним, че има непреходни ценности, събития и дни. Да им напомним, че на нашето знаме отдавна „смърт” е скъсана, а на дрипите му свети само „Свобода”. А 3-ти март е най-високият връх за сънародниците ни.