185 години от рождението на екзарх Йосиф I

Днес се навършват 185 години от рождението на Екзарх Йосиф I (1840-1915) – висш духовник, обществен и просветен деец.

Светското му име е Лазар (Лальо) Йовчев. Роден на 5 май 1840 г. в Калофер, още на 5-годишна възраст той остава кръгъл сирак, като грижите за неговото отглеждане и възпитание се поемат от семейството на по-голямата му сестра.

Лазар получава своето първоначално образование в родния си град, завършвайки IV-класното училище под ръководството на даскал Ботьо Петков. Качествата му на отличен ученик не остават незабелязани и непосредствено след завършването му, той става помощник на своя учител.

През 1860 г. заедно със сестра си заминава за Цариград и постъпва във Великата народна школа в цариградския квартал Фенер – едно от най – престижните за времето си училища в османската столица. Подпомогнат от свои заможни сънародници, той получава вазможност да продължи обучението си в прочутия френски колеж в Бебек, край Босфора. И тук той отново се проявява блестящо, завършвайки с пълно отличие, заради което получава и почетна награда.

Успехите му в учението не остават скрити от калоферската общественост и заможни съграждани, които решават да го подкрепят материално, за да може да продължи образованието си във Франция. През 1867 г. той постъпва във Философско-литературния факултет на Сорбоната.

След тригодишно обучение и защитена степен „бакалавър“ и по волята на благодетелите си, той преминава в Юридическия факултет. Завършва висшето си образование след още три години със степен „лисансие“. Прекарал общо шест години във френската столица, с диплома на правист, Лазар Йовчев се завръща в Цариград .

Тук започва работа в Централния търговски съд, като се занимава и с публицистика и преводаческа дейност. Не след дълго способностите му биват забелязани от Смесения екзархийски съвет, който му отправя покана да стане негов секретар – писар. С приемането на това предложение започва и неговият нов живот, обвързан с Българската църква.

На 23 септември 1870 г. Лазар Йовчев официално приема монашеството и своето ново духовно име – Йосиф. От този момент започва бързото му издигане в църковната йерархия. След множество повишения през януари 1873 г., той достига до високия пост архимандрит. Превръщайки се в най-близкия съветник и помощник на Екзарх Антим I (1872 – 1877), в следващите няколко години архимандрит Йосиф се включва активно в дейността на Българската екзархия за укрепване на влиянието ѝ в смесените епархии, участва в организирането на църквата, пътува из българските земи, среща се с представители на Великите сили. Постигнатите успехи се дължат не само на перфектния му френски език, но и на способността му да води преговори и да убеждава.

В началото на 1876 г. Йосиф е ръкоположен за Ловчански митрополит, след като преди това е управлявал за една година Видинската епархия. На 12 април 1877 г. – денят, в който е обявена  Руско – турската война (1877 – 1878), Екзарх Антим I е свален от поста си, а на 24 април Йосиф е избран и провъзгласен за български екзарх.

След Освобождението (1878 г.) Екзарх Йосиф остава в Цариград и оттам ръководи делата на Българската екзархия. От този момент, водачът на Българската църква си поставя трудната задача, за осъществяването на която ще се бори през целия си живот, а именно – поддържането на народностната цялост на българите, чрез обединението им в рамките на Екзархията.

В условията на действащия Берлински мирен договор, той се проявява повече в качеството си на дипломат и политик, отколкото като православен архиерей. Неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания екзархийски диоцез, да защитава църковно-националните интереси и права на българите от Македония, Беломорска и Одринска Тракия, останали под чужда власт.

Благодарение на неговата активна и последователна дейност, през учебната 1912-13 г. в Екзархията има вече 1373 училища, 13 гимназии, 87 прогимназии със 78854 ученици и 2266 учители.

Освен в образователната сфера, Екзарх Йосиф постига и редица успехи в църковната. Открива българска духовна семинария в Цариград, която обучава български свещеници, подпомага изграждането на български черкви и снабдяването им с икони и църковна утвар, както и издаването на богослужебни книги.

През 1902 г. е избран за почетен член на Българското книжовно дружество, преименувано през 1911 год. в Българска академия на науките (БАН).

Екзарх Йосиф остава начело на Българската църква в Цариград до края на Междусъюзническата война (1913 г.). След разгрома на България във войната, на 27 ноември 1913 г. заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринско, е принуден да напусне Цариград и да премести седалището си в София. Въпреки влошеното си здравословно състояние и напреднала възраст, той остава начело на българската църква, но подвластни са му вече единствено българите, намиращи се в границите на Царството. Екзарх Йосиф ясно осъзнава, че делото на неговия живот е съсипано. Горчивината, загнездила се в него, е огромна. В един свой диалог с българския цар Фердинанд той заявява:

„Няма какво да си кажем повече с Вас. Това, което аз градих в продължение на тридесет години, Вие го разрушихте за три.“

На 20 юни 1915 г., след тежко боледуване Екзарх Йосиф умира. Тленните му останки са изложени за поклонение в Синодалната палата, откъдето на 25 юни тръгва огромно траурно шествие. Улиците на София са изпълнени с опечалени миряни. Опелото е извършено в храм „Св. Неделя“. Екзар Йосиф I е погребан в южната колонада на храма, отвън, в близост до олтара. Намерението е било след освещаването на катедралния храм „Св. Александър Невски“, духовникът да бъде погребан в Криптата, но това така и не се реализира.