„Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.“ – Васил Левски
О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
за коя под тебе гинеше народа,
и смъртта до днес
под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що “робство” се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!
/откъс от стихотворението „Левски“ на Иван Вазов/
На 18 февруари 1873 г. 35-годишният Васил Кунчев, останал в историята никато Апостола на свободата, е обесен.
Процесът срещу Левски остава забулен в тайнственост. За него не пише нито турската, нито световната преса. Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин преборва цяла империя с воля и вяра в народното дело.
Присъдата, смърт чрез обесване, е издадена на 14 януари 1873 г. и потвърдена от султан Абдул Азис на 21 януари 1873 г. На 6 февруари (18 февруари по нов стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на Апостола:
“Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към “Света София”, за да не видят турците, че плача, и си тръгнах.”
Смъртта му не просто предизвиква скръб сред революционните среди в България и в Румъния, но бележи началото на криза и сътресения, от които революционното движение никога няма да се възстанови напълно.
Левски оставя на поколенията около 150 писма и прокламации, в които излага идеите си за равноправието на хората, за човешките права и свободи, идеята за демократичното управление, за общуване между народите и съвършеното равенство между тях, идеята за законността и равенството пред законите – идеи, актуални и до днес.