137 години от рождението на Никола Ракитин

Един от най-нежните лирици на българската поезия наравно с Николай Лилиев. Роден на 6-ти юни 1885 година в софийското село Лъжене, днес Трудовец. Сложил край на живота си на 2-ри май 1934 година.

Ракитин е псевдоним на поета Никола Василев Панчев. Завършил славянска филология в Софийския университет, той идва в Плевен, където учителства цели 25 години. В Плевен се жени за колежката си Катя, тук се раждат и трите му дъщери.

Учениците му го обожават, той ги пленява със словото си. За 25-годишния му творчески юбилей Илия Бешков, негов възпитаник и след това близък другар, му подарява карикатура и свое стихотворение.

Поетът Петко Тихолов така описва Ракитин: „Висок, строен, с кафяви очи, с мустаци, с правилен нос и брадичка. Носеше широкопола, велурена шапка или кафяв австрийски калпак. Говореше тихо, задушевно. Цялото му същество излъчваше скромност, доброта и благородство. В него имаше нещо мило и добродушно, бих казал наивно-детско”.

Самият Ракитин изповядва: Душата ми е на дете душа: тя вярва и в мечти, и чудеса…”

Най-хубавите, най-щастливи и плодотворни години на поета са тези в Плевен. Тук му гостуват Людмил Стоянов със съпругата си Мария Грубешлиева, Дора Габе, Калина Малина, Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, Димитър Панталеев, Константин Петканов.

Този щастлив живот свършва на 19-ти септември 1932 година, когато Ракитин е назначен за директор на Военноисторическия музей в Плевен.

Злобата, кражбите, подлостта, безсърдечието, липсата на справедливост не са от вчера. Имало ги днес, имало ги е и тогава. Литературната ни история не познава такава жестокост проявена от хора към човек, който е искал да спрат кражбите в музея. Такава подлост и безсърдечие от министър и чиновници във военното министерство по онова време.

Оклеветен и омерзен, Ракитин се хвърля под колелата на влака. Името му дълги години е подложено на забрава. Днес, на негово име има улица в Плевен, Гулянци, София и читалище в Плевен. По някаква ирония на съдбата и читалището носещо негово име, стана обект на скандали. После изчезна бюста на поета, който стоеше пред читалището. През 2016-та година бе монтиран нов такъв.

Днешната годишнина е в тишина. Така, както е писал малко преди смъртта си самият Ракитин:

„Като езеро е заледено небето
и видение е някакво бяло полето.
Прозвънтя там далече шейна,
слънца играят в снега и се разгарят,
уморени очи ми се кротко затварят.
                 Светлина, светлина, светлина.
По баири отмерят се нечии стъпки,
оголели върби прошумоляват от тръпки,
мразовита ги лъха вълна.
По-пустинно полето навред се разпъна,
и аз чувствам, че някъде дълбоко тъна.
                           Тишина, тишина, тишина”.

/Из „Черни мъниста”, 1938 г./

Поклон пред този страдалец на честта и Словото !

Повече за живота и трагичния край на Ракитин може да прочетете тук https://www.24chasa.bg/Article/1096578