10 юни – да си спомним за писателя, който вярваше, че на хората е съдено да летят сред звездите. Ако са готови за това.

16 години от кончината му. Напусна реалния свят на 10-ти юни 2008 година. Сигурно „пие ракия с Бога” заедно с приятеля си Радой Ралин.

97 години от рождението му ще станат на Коледа 2024-та. Защото е роден на Коледа през 1927-ма.

В края на днешния ден потърсих в интернет някакво напомняне за него и годишнина от смъртта му. Не открих. Въпреки, че е превеждан на 15 езика, със стотици хиляди тиражи в Европа и милионни тиражи в Япония и Китай. Автор на 35 книги, издавани по целия свят.

Нито ред днес за него. Нито ред, за да е жива паметта за него. Въпреки че „е от онези писатели — не толкова многобройни даже в световен мащаб, които успешно защищават престижа на фантастиката именно като литература” /Огнян Сапарев, „Скептичният смях на Любен Дилов”/.

Този скептичен смях е навсякъде в книгите ми. Включително и във „Вятърничавата биография”, която написа по повод 80-годишнината си: „Участвах в хиляди безсмислени битки. Като повечето мои съвременници пропилях сили и време в бурни компании, досадни политически бръщолевения и безплодни спорове. Но винаги съм вярвал, че на хората, дори на вятърничавите като мен, е съдено да летят сред звездите. Гответе се за това време. Аз се готвех 80 години…“

Даже и да не си чел книгите му, тези две изречения казват всичко. И те хващат за гърлото. Толкова мъдрост, тъга и човеколюбие има в тях.

Обичаше и родния си град – Червен бряг. Направи дарение от 60 книги за читалищната библиотека. Не прочистване на личната библиотека, както правят мнозина. А нови, закупени за целта книги. От различни жанрове. Днес дарените книги събират прах някъде.

Даде идея, организира и направи родния си град домакин на Национален конкурс за научно-фантастичен разказ или новела. Осигури награден фонд. Осигури най-компетентното жури от писатели – Агоп Мелконян, Светозар Игов и други. Съдействаше за всички писателски срещи по различни поводи, които се провеждаха в родния му град. Дойде заедно с Румяна Узунова в бурното време на наивния оптимизъм около 10-ти ноември.

Написа през 1993 година за първия частен вестник в родния си град, следното: „Гордея се с това, че моите деди са внесли първата маслобойна в Червен бряг – още я помня и помня потните голи гърбове на дедите си. Защото те саморъчно въртяха лостовете на пресата. Прекият ми дядо беше още първият модерен медик в градчето, а баща ми издаде първият негов вестник – „Друм”.

Така родът ми очерта основните параметри на цивилизованото съвремие в квадратния километър, където съм се родил. Гордея се с това!

Вярвам в добрите бъднини на родния ми град, вярвам в неговото ново слово”. /вестник „Бряг”,1993 г./

Трудно е за вярване, че родният му град не се гордее с именития си съгражданин. Нищо, че го е направил „почетен”. Административен акт без съдържание. Без какъвто и да е почетен знак, паметна плоча или каквото и да е, за уважение към паметта му. Дори родната му къща не е грижа за никого. Родният му град се погрижи за друга родна къща – тази на Пеко Таков. И паметен знак му направи в Градската градина. Няма лошо. Лошото е, че в родния му град още не са проумели, че светът се движи напред не от партийни функционери, а от това, че „на хората е съдено да летят сред звездите. Гответе се за това време”.

Неговият град изглежда не е готов за това. Все още!