Черна дата: През 1393 г. българската столица Търновград пада под османско робство

На 17 юли 1393 г., след дълга обсада от войските на османския султан Баязид I, пада столицата на Втората българска държава Търново.

През пролетта на 1393 г. Баязид I събира войските си от Мала Азия и през Хелеспонт и се присъединява със западната (европейска) армия към анадолския корпус, като вероятно румелийския корпус е включвал и силите на някои християнски владетели – османски васали предимно от Македония – презумира се за Константин Драгаш от житието на Иларион Мъгленски, както и за Стефан Лазаревич най-вече, както и за Константин Балшич. Баязид поверил главното командване на похода срещу Търновград на сина си Сюлейман Челеби и му заповядал да превземе града на всяка цена.

Внезапното появяване на огромна армия под стените на града учудило жителите му. Престолният град с неговите твърдини и опорни пунктове бил обсаден от всички страни. Османците заплашвали жителите с огън и смърт, ако не се предадат доброволно, според Григорий Цамблак.

Населението, водено от Патриарх Евтимий, се съпротивлявало, но накрая след тримесечна обсада, градът е завладян след атака на френкхисарската порта на Царевец на 17 юли 1393 г. Патриаршеската църква „Възнесение Христово“ била преобърната в джамия, а останалите църкви на Трапезица били изгорени и сринати до основи. Същата съдба сполетяла и царските дворци на Царевец, като части от техните стени и кули останали да стърчат чак до XVII век над обърнатия в турски български престолен средновековен град.

Има различни версии за събитията около превземането на столицата на Второто българско царство. Водеща в научно отношение е тази, че командващия отбраната на града патриарх Евтимий (поради отсъствието на Иван Шишман който изчакавал военна помощ от Сигизмунд в Никопол) пред опасността да избухне епидемия или гладни бунтове сред населението, договорил предаването на града. Другата водеща версия е, че старопрестолнината станала жертва на предателство, дело на жид (евреин, на славянски), което предположение се гради главно на една средновековна легенда за Жидов гроб, която е и отразена в едноименно стихотворение на Иван Вазов. По темата съществува разнообразна литература, но както при всички легенди, вероятно и в този широко популярен мит е вградено поне зрънце истина, понеже последната търновска царица била от еврейско потекло – Сара.

Основните източници за падането на града са „Похвално слово за Евтимий“ и „Разказ за пренасяне на мощите на Света Петка“ от Григорий Цамблак.

Сюлейман Челеби снел обсадата, след което оставил за охрана на града османски гарнизон. Григорий Цамблак предава, че османският управител събрал всички видни търновски граждани и боляри чрез лъжа в една от столичните църкви под претекст, че ще се съвещава с тях по управленски въпроси и ги избил всички до един, обезглавявайки по този начин християнския елит на средновековната българска престолнина. Според Цамблак, Евтимий бил осъден на смърт, но спасен от чудо, когато палачът вдигнал ятагана си, за да отсече патриаршеската глава, ръката му се вкаменила. Уплашени от случилото се, османците решили да заточат духовника вместо да го убиват, каквато е и действителната съдба на създаделя на Търновската книжовна школа.