Фашизоидното сборище пред Народния театър е позор!

Масово горене на книги в Германия, 1933 г. Снимка – Уикипедия.

Както и да го украсяват участници и противници на случилото се снощи пред Народния театър – това си беше позор! Срам и позор за България! И не е нужно да си чел „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу, достатъчно е да си поне малко образован и поне малко интелигентен, за да усетиш, че това е недопустимо! Че те препраща към 1933-та година и горенето на книги в Берлин. Защото според Хитлер са „негермански“. Затова тълпата снощи е фашизоидна. Защото направи аутодафе над Книгата, Словото, Културата.

Същата тази тълпа не отиде пред Народното събрание в изблик на гняв, че за новоизбраните депутати първото важно нещо е кой къде ще седи в пленарна зала. Същата тази тълпа не се гневи, че партиите ѝ предлагат прости хора за депутати. И същата тази тълпа ги избира за такива.

С какво „Оръжията и човекът“ е по-различна от „Бай Ганьо“, „Чичовци“, „Пази Боже, сляпо да прогледа“? С нищо. Все смешни и неприятни страни на българския характер. Ама тях са ги писали българи – значи може. Но ако чужденец си го позволи – не може! Още една грозна характеристика на нашенския манталитет.

А най-грозното е, че политици участват в подобни сборища на безпросветни тълпи. Без значение дали са „умни и красиви“ или „патриоти“. Същите политици доста труд хвърлиха да ядат кюфтета докато съсипват българското образование и култура. А сега ще веят знамена за „опазване на българщината“.

Българщината я няма, щом и един Съюз на българските писатели казва: „Поставената от Джон Малкович пиеса „Оръжията и човекът“ е обида към българския народ“. Обида към българския народ са безгръбначни писатели, удобно скрити зад синекурни длъжности и страхливо чакайки да усетят накъде духа политическия вятър. Вместо да поведат народа си към битка за свобода на Словото, към борба за човешко достойнство и смелост да казваш какво мислиш.

Толкоз за т.н. Съюз на писателите. Какво мислят останалите Съюзи – не се знае. Утеха е, че поне в момента има един министър на културата, който защити правото на един театър да показва литературни произведения. И който заяви:  „Подозирам политическа намеса. Не смятам, че постановката, режисирана от Джон Малкович, е проблемът. Сякаш българският народ търси поводи за конфронтация.“ 

Какво мислят дружествата на писатели, художници и културни дейци в Плевен – не се знае. Те, както винаги, са заети със своите си работи. Добре, че е ФБ, та да разберем, че директорът на плевенския театър веднага е реагирал на ставащото. Димитър Кабаков е написал:„Забраната на спектакли, ни води към едни други времена, които навяват мрачни мисли. Несъгласието с мнението на другите, не може да се изразява с физическа разправа или нападение. Сцените пред Народния Театър, тази вечер, са срам за българския народ – носител и хранител на хилядолетни културни традиции“.

Потърсихме позицията на г-жа Лалка Павлова, която любезно ни отговори, че стои зад тази на Съюза на българските писатели. Като ни помоли да видим нейния коментар от страницата на Съюза. Той е следният: „Срамно е, че превърнаха храмът на българската култура – Народния театър “Иван Вазов” – в завоювана територия на чуждопоклонници и предатели! Подкрепям декларацията на СБП със съзнанието, че писателите от този съюз са били и ще си останат “глас и съвест на епохата”, както заяви някога Пеньо Пенев!“

Потърсихме и друго утвърдено име в литературата – г-жа Христина Комаревска. Ето какво ни каза тя: „Не повярвах на очите си – сюрреалистично и почти очаквано. Месеци преди премиерата някой „подгряваше“ протеста пред Народния театър „Иван Вазов“ на 7-ми ноември, знакова дата за премиерата на пиесата и в исторически план. Чест и слава на героите, загинали в Сръбско-българската война. Няма  да споменават автора, режисьора и другите „виновници“ за постановката.

Опитът за щурм  бе потушен, слава богу, но предизвика отново разделение в обществото ни, изнурено, даже омерзено от последните и предходните ни права да упражняваме гражданския си дълг. Натрупалото се напрежение бе умело използвано за създаване на тези неприятни сцени на които съм свидетел, макар и от синия екран. Кой е режисьорът, не знам? Безсилна ли е полицията пред талибаните /да ме извиняват и двете страни/, но поведението им бе за мен стряскащо  неадекватно. Тълпа – крещяща, свиреща, озверяла…

По едно време затворих очи – и щях да грабна дистанционното. Не искам да съм нито зрител, ни артист, ни полицай.  Бърнард Шоу сигурно се е обърнал в гроба, че го знаят и на тази географска ширина. За цензура не ми се говори даже, след като антрополози, критици, специалисти и всякакви топ анализатори си казаха позициите.

Аз се вглъбих в заглавието –„Оръжията и човека“ и още осмислям видяното. Струва ми се, че преди да воюва/щурмува, човекът  сега трябва да се е въоръжил преди всичко с  познания за живота и изкуството. Мислех си, че съм виждала какво ли не, но  шекспировият  вариант, че в живота всички сме актьори, тук бе шокиращ. Малко или изобщо не четат тези хора“.

Това е. Няма какво повече да кажем. След случилото се снощи, идва дядо Славейковото „Ней пей ми се, не смей ми се….“ Краят на строфата я знаете. Само че, има хора, които не искат „да блеят“. И слава Богу.