Трябва ли да се рушат паметници?

На 17-ти декември в сутрешния блок на БНТ един от малкото останали живи мъдреци на България сподели нещо знаменателно по повод паметници и памет. Думите му потънаха в тишина. Писателят Стефан Цанев каза: “Има идея на римския император Калигула – той не е рушал паметниците, а само им сменял главите. И на мястото на главата на императора Август, да речем, той слага своята глава. Тук можехме да направим много добра композиция – сменяме главата на съветския войник и слагаме главата примерно на акад. Денков. Пък като стане Габриел премиер, сменяме главата на жената… А бебето – можем да сложим главата на Кирил Петков – това ще илюстрира как ГЕРБ дондурка „Продължаваме промяната”. Говорим така иронично, защото ми омръзна да слушам тези караници.

Рушенето на паметниците е въпрос на национално самочувствие. Аз като бях в Рим, бях изненадан от обелиска на Дучето в центъра.

Разбира се, че този паметник /на Съветската армия, бел. ред./ ще дразни винаги и всекиго в България, защото историята е много двулична – едно е Съветската армия, която освобождава Европа от нацизма, и това не може да се отрече от никого, а друго е, когато тази армия е използвана за поробването на един народ. Тук е голямото противоречие.

Не бива да се изнервя народът с тези паметници. Мен ако питате, макар че аз съм против премахването на паметниците, би трябвало да се ликвидира най-после това дразнене на човешката същност на българина.”

На същата дата, в същото предаване , видният от всички страни евродепутат Александър Йорданов заяви, че паметникът трябва да се разруши. И никаква памет не трябва да има за него. Никакво съхраняване или поставяне в музеи. Символите на окупаторите от Червената армия и комунизма трябва да бъдат унищожени според въпросния евродепутат.

В Плевен два такива „символа” са премахнати – паметникът на Ленин до ж.п. гарата, префасониран в паметник на жертвите на комунизма. За гротескният му вид няма да говорим. И паметникът на Альоша в центъра на града, сега паметник на ген. Вл. Вазов и 9-та пехотна плевенска дивзия. Той поне е приличен откъм естетика. Но в област Плевен има много такива „комунистически символи”, за ужас на видния от всякъде евродепутат.

Такъв е паметникът на Коста Златарев в центъра на Плевен, до централната поща. Мирно съжителстващ с отстоящия на метри от него паметника на Васил Левски. Единственото посегателство срещу паметника на Златарев е плисната върху него синя боя през тази година, непочистена и до днес. През 2016-та същото сполетя и паметната плоча на ген. Иван Винаров, поставена в началото на парк „Кайлъка”. Само че, боята беше черна. И бързо почистена.

И двата паметника прекрасно илюстрират „двуличието на историята”, за което говори Стефан Цанев. Комунистът Златарев спасява Вълчитрънското съкровище, а ген. Винаров прави парк „Кайлъка”. Как да се отрече това от биографиите им?! Като се разрушат паметниците им?! Или като същите паметници се използват за уроците по история, които помагат да се осмисли сложността на битието през времена и епохи. Разположените един до друг паметници на Коста Златарев и Васил Левски са чудесен пример за това, както и за мъдрия прочит на историята ни.

А какво да кажем за внушителния монумент на загиналите партизани издигнат в местността „Голеш” в Червен бряг? Или за паметника на Пеко Таков в центъра на града, в центъра на градската градина? Първият с автор Любомир Далчев, вторият – дело на Георги Чапкънов – Чапа. Именити творци, невероятни скулптори.  Техни творби са гордост за всеки град. Според логиката на евродепутата техните паметници в Червен бряг нямат място нито в историята, нито в паметта на поколенията.

Според писателя Стефан Цанев паметници не трябва да се разрушават. Според нас – същ!. Защото „историята е двулична”, както казва писателят. Безпощадно са избивани партизани до 44-та година, и партизани безпощадно са осребрявали властта си след 44-та. Така че, на вдигнатите яростно нагоре ръце на жената от скулптурната композиция, може да се гледа като на гняв от срамните исторически факти в миналото. Или от западането на града в настоящето. Или от липсата на преосмисляне на този паметник като част от миналото на града и преценка за бъдещето му като монумент.

Същото е и за паметника на Пеко Таков в градската градина. Сложен там по инициатива на сина му – Янчо Таков. И със съгласието на бившия кмет на града инж. Данаил Вълов и бившите общински съветници. Които отреждат централно място за паметник на една спорна фигура като Пеко Таков, но не и за безспорна такава като писателя-фантаст Любен Дилов например. Или на Дило Шопов, Христо Ковачев, Пена Грозева, Йордан Пиперков и редица още личности, с приноси в духовното израстване на този град. Достатъчно значими, за да имат паметни знаци също в центъра на градската градина. Впрочем, Червен бряг и до днес не успява да стане бряг на духовността и културата. Остава си повече червен, отколкото бряг.

Тези факти обаче, не са основание за рушене на паметници и заличаване на историческа памет. Те са повод за осмисляне на миналото ако искаме добро бъдеще. Защото уроците на историята не са толкова какво да се прави, а какво не трябва да се прави. За съжаление, както казва Апостола, целите сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме. Знаем да разрушаваме. Днес паметници, утре съдбата си.