Св. прпмчк Стефан Нови. Св. мчк Иринарх. Св. 15 свщмчци Тивериополски. Св. мчк Христо, българин. Прпмчци Сократ и Комасий

На 28 ноември Българската православна църква почита паметта на св. прпмчк Стефан Нови, св. мчк Иринарх, св. 15 свщмчци Тивериополски, св. мчк Христо, българин и прпмчци Сократ и Комасий.

ЖИТИЕ НА СВЕТИ ПРЕПОДОБНОМЪЧЕНИК СТЕФАН НОВИ

Преподобни Стефан се родил в Цариград и благочестивата му майка още при раждането го посветила Богу. В юношеска възраст той бил постриган за инок в Авксентиевия манастир и се прославил със свят живот и благотворителност. Той спазвал строг пост, прекарвал постоянно в молитва, чрез трудовете си помагал на бедните. Обичал самотен живот, но бил принуден да жертва собственото си желание за обща полза: избрали го игумен на манастира.

В това време твърде много се засилила иконоборческата ерес. Лъв Исаврянин и синът му Константин V Копроним яростно преследвали почитателите на светите икони. Из църквите и домовете изнасяли св. икони и ги изгаряли по площадите или ги секли на малки части; разтрошавали и тъпчели с нозе свещените съдове, които имали на себе си свещени изображения.Църквата “Св. Богородица” във Влахерна била украсена по стените с живопис, представляваща целия земен живот на Спасителя. По повеля на императора всички стенописи били премахнати. Константин Копроним отишъл още по-далеч от баща си: той заповядал да изхвърлят от храмовете светите мощи и на беззаконния събор, свикан в Цариград, постановил иконите да се считат за идоли; забранил почитането на светците и на св. Богородица; забранил пророците, апостолите и мъчениците да бъдат наричани светци. Всички, които се противят на тия разпореждания, да се считат еретици наравно с Арий, Несторий и Евтихий. След това започнало страшно гонение против монасите. Византийските манастири запустели. Монасите били затваряни в тъмница.

Императорът знаел за мъдростта и светостта на Стефан и затова желаел да го склони към своите разбирания. Той пратил при него доверено лице с богати дарове и с поръчение да го уговори да подпише определението на събора, но Стефан категорично отказал: “Няма да подпиша определението на вашия беззаконен събор! Не мога да нареча горчивото сладко, нито тъмното светлина. Аз съм готов да умра за истината и с радост ще пролея до последна капка кръвта си за иконата на моя Спасител. Тоя отговор разярил царя. Той заповядал да затворят Стефан в тъмница. Но скоро подир това врагове неочаквано нападнали империята и Копроним, боейки се от Божия гняв, освободил праведника.

Щом утихнала войната, гонението било подновено с още по-голяма сила и целият гняв се излял върху Стефан. Подкупвали недостойни люде да го клеветят и да го обвиняват в престъпления. Най-после разорили неговата обител, а него самия, след тежки изтезания, заточили на остров Проконис. Но нищо не могло да победи твърдостта на светия мъж; той равнодушно понасял лишенията и заточението, не преставал да учи на истината и чрез Божията сила правел толкова чудеса, че името му се прославило по цялата страна. Тогава императорът го извикал при себе си и спорил дълго с него, стараейки се да го склони към своите разбирания.

– Нима мислиш ти – казал му императорът, – че като тъпчем с нозе иконата, ние тъпчем Самия Христос?

Стефан, като показал на царя една монета с царско изображение, запитал: “Какво ще стане с оня, който би потъпкал с нозе това изображение? Не ще ли заслужава той най-строго наказание?

– Разбира се! Най-строго ще бъде наказан оня, който хули царското изборажение.

– А какво строго наказание заслужава оня, който хули изображението на Божия Син и на Неговата пречиста Майка?

След това хвърлил монетата на пода и взел да я тъпче с крак.

Царедворците се нахвърлили на Стефан и искали да го хвърлят в морето, но Копроним заповядал да го затворят в тъмница. В тая тъмница мъченикът намерил повече от триста затворници, заключени, както и той, за почитане на иконите. Всички вече били претърпели тежки мъчения и очаквали смърт за твърдостта си във вярата, но се утешавали чрез молитва и упование на Бога.

Дохождането на св. Стефан още повече подвигнало духа на затворниците. И денем, и нощем тъмницата кантяла от молитви и псалмопения. Тя повече приличала на храм, отколкото на затвор. Много народ се трупал около тъмницата, за да получи благословение или съвети от преподобния, или пък да се помоли за ония, които така мъжествено страдали за светата истина. Съобщили на царя за това. Той заповядал да изведат Стефан от тъмницата и да го предадат на смърт. Иконоборците го влачили по улиците, като го обсипвали с хули и му нанасяли жесток побой. Най-после един от тях му нанесъл тежък удар по главата и сложил край на живота му. Това станало в 767 година.

В ПАМЕТ НА СВЕТИ МЪЧЕНИК ИРИНАРХ

На млади години свети Иринарх бил палач при мъченията на светите мъченици. По време на изтезанието на седем свети жени от владетеля Максимиан, при Диоклетиан, Иринарх бил просветен от благодатта Божия: като гледал жените, мъчени заради Христа и посрамващи мъчителя, той дръзновено изповядал Христа и се нарекъл християнин. Тогава, по заповед на владетеля, той бил хвърлен в блато, откъдето излязъл невредим, и след това в огнена пещ, но и тя не му причинила никаква вреда. След това го посекли с меч, през 303 година.

СВ. ПЕТНАДЕСЕТ ТИВЕРИОПОЛСКИ (СТРУМИШКИ) СВЕЩЕНОМЪЧЕНИЦИ

Тези раннохристиянски мъченици намерили гибелта си по време на гоненията, предприети от император Юлиан Апостат (Юлиан Отстъпник) (361-363)Речник.

Това били епископите Тимотей и Теодор (участник в Първия Вселенски събор през 325 г.Речник), побягнали от Никея, свещениците Петър, Йоан, Сергий, Теодор и Никифор, дяконите Василий и Тома, монасите Йеротей, Данаил, Харитон, Сократ, Комасий и Евсевий.

След екзекуцията им през 362 г. местните християни ги погребали в каменни саркофази, на които били изписани имената им. При аварските и славянските нашествия античният Тивериопол бил разрушен, гробовете на мъчениците – забравени. Векове наред християните в Струмица само по предание знаели за разигралите се някога драматични събития.

След покръстването на България по нареждане на св. княз Борис-Михаил комитът Таридин, който управлявал тези земи, се заел да издири светите им мощи. Те трябвало да бъдат положени в строящия се тогава съборен храм на р. Брегалница. След своеобразни археологически разкопки мощите били открити, но местните хора възроптали, че им се отнема това сакрално богатство. Таридин постигнал компромис – били отнесени мощите на трима от светците (Тимотей, Комасий и Евсевий), а другите останали в Струмица.

При Цар Симеон в новия храм били пренесени мощите и на останалите мъченици. Както разказва Теофилакт Охридски (началото на ХІІ в.), за тях била съчинена прослава, като богослужението се извършвало на български език Свещениците били ученици на св. Климент Охридски.

Когато храмът на р. Брегалница престанал да съществува, може би във времето на османското завоевание, мощите отново останали скрити в земята. Единствено ръката на мъченика Петър се пазела в Струмица, но по време на Балканските войни през 1913 г. и тя била отнесена от някакъв грък в гр. Кукуш (дн. Килкис, Гърция). В Струмица останал споменът за Христовите мъченици, чиято памет местните българи почитат на мястото, където по предание някога те били посечени.

Прославата на Петнадесетте Тивериополски мъченици се отбелязва на 28 ноември.

СВ.МЧК ХРИСТО, БЪЛГАРИН

От гръцки, “Неон мартирологион”, където е дадена датата на смъртта и паметта му 12 февруари. Бел.ред.

Този Христов мъченик бил българин от Албания. Когато станал на възраст 40 години, напуснал родината си, дошъл в Цариград и там станал градинар. Един ден, продавайки ябълки на пазара, започнал пазарлък с един турчин да му продаде ябълки. Обаче в пазарлъка неусетно започнали да спорят и да се карат помежду си. Тогава турчинът, за да си отмъсти, наклеветил благословения Христо, че уж обещал да се потурчи. Затова веднага го повлякъл и завел в съдилището на чаушпашата (полицейски пристав, бел.ред.), като представил и лъжесвидетели, че наистина обещал да се потурчи.

Чаушпашата попитал мъченика истина ли е това. Но той с голяма смелост отговорил, че си е християнин и че такава дума не е казвал, и че по никакъв начин няма да смени вярата си, пък ако ще това да му струва хиляди страдания. Тогава чаушпашата заповядал да го бият силно с тояги. После го вързали и го удряли по главата, докато шурнала много кръв, и тогава го хвърлили в затвора, а краката му забили в клада.

По това време в затвора бил преподобният Кесарий Дапонтес (който и написал това житие на мъченика) и като го гледал в това положение, съчувствал му. Затова намерил начин да го освободи тайно от кладата и му предложил храна, за да се подкрепи. Но мъченикът не пожелал да вкуси, като казал: “Защо да ям, когато няма да ме оставят жив? Следователно нека умра за моя Христос гладен и жаден!”

И дал на поменатия Кесарий един брус – точило от челик, който имал в пояса си, като помолил да го даде където трябва, за да отслужат няколко литургии подир смъртта му. След това извели мъченика от затвора и същия ден – 28 ноември 1748 г. – го обезглавили и така мъченикът получил венеца на мъченичеството от Иисуса Христа, на Когото да бъде слава во веки! Амин.

Видинска митрополия