Разединена България чества Съединението

Какво честваме и кого заблуждаваме ? Никога не сме били по-разединени, отколкото днес. Не виждате ли, че не можем да се обединяваме ? Погледнете ни  протестите: майките се подкрепят от майки, медицинските сестри – от сестри, болните – от други болни. Някъде да виждате съединение от всички българи,  в името на обща кауза ?!

Днес политиците  развяват един исторически факт като знаме. Всеки за себе си. Съединението за тях е календарна дата за добър ПР. Нито грам разкаяние, че поквариха българина купувайки гласа му, че го лишиха от национален идеал, че бастисаха образованието и здравето му. Кога и за какво днешните ни водачи са били обединени ? Освен в едно – природни бедствия. Тогава обуват ботуште и слизат при народа.

Всички развяват Манифеста като знаме, че даже приписват на Фердинанд решителността на възрожденците и смелостта на войводите. Като леят дитирамби за значението на 22-ри септември и героизират личността на Фердинанд, защо не отидат и по-нататък. За поуките от проиграните шансове на Съединението и липсата на мъдри водачи по онова време. Което поразително прилича на днешното.

Защото  Фердинанд е дошъл в България не толкова заради благополучието на българите, които презира, а за да използва българското княжество като трамплин за постигането на своята налудничава цел – да стане владетел на Изтока. Затова е поискал от Мърквичка да го нарисува в одеждите и с атрибутите на византийския император. И този портрет е размножен в огромен тираж като пощенска картичка.

„Независимостта има реални проекции като национално и държавно постижение. България вече можеше да сключва договори направо, премахнаха се всички финансови обременения върху нея, тя вече можеше да участва във всички междудържавни конференции на равна нога, национализирани бяха източните железници. И по този начин беше окончателно свален духовният фес от лицето и главите на всички българи”, казва проф. Андрей Пантев. Но добавя: „България е била в независимост от великите сили дотолкова, доколкото е могла да избира между зависимости. Не случайно казвам, че до 1908 г. тя е била по-самостоятелна в решенията си. От друга страна, имаме едно тягостно впечатление, че винаги, когато сме взели самостоятелни решения след 1908 г., обикновено сме грешали”

Проф. Никола Георгиев отива още по-далеч: „Обявяването на независимостта безспорно е събитие. Но още докато е ставало, е било ясно, че то е жалко събитие. Обяснението защо е така е дълго. И международното положение, и действията на Австро-Унгария, и прочее. Още тогава вътре в България има голямо противодействие срещу него. Княз Фердинанд става цар. Прозорливи хора са виждали, че това е началото на неговото единовластие, а още по-прозорливи хора са виждали, че това е началото на катастрофи за България. И тези две катастрофи настъпват. И царят, Фердинанд, позорно бяга от България. Тези неща са известни на интелигентните хора”.  И добавя: „Независимостта е дело на европейската дипломация, както обикновено става с България. Единственото действие в България, което е било неподкрепено от европейската дипломация и дори му е пречено, е Съединението през 1885 год.”

И ако след прочетеното някой каже „За всичко са виновни политиците ни”, не само няма да е прав, ами да знае, че думите на Неофит Бозвели се отнасят за него: „Прочие, мои мили едноплеменни, залудо барем един други не се хулете…”

Всички знаем легендата за хан Кубрат, неговите синове и снопа пръчки, но какво от това ? И до ден днешен българската неразбранщина си остава най-трайният и най-гибелният недъг в националния ни характер. За какво съединение ще говорим тогава ?!

Не случайно Васил Левски пише: „Като се поразгледате в миналото от края на работите си до сега във Влашко, кой с кого се е турил на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар, после, еди – кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други – руска , трети – турска, ето ти и обнародвания във вестниците , ту тоя оногози, онзи – тогова, нашите българи го казват говна и помия”.

Политиците ни не могат да се обединят около национален идеал. Те дори не могат и до ден днешен да дефинират такъв. А ние, техните избиратели, не можем да се обединим не само около тях, но дори и около една обща всенародна кауза. Било за осакатените учебници по история и литература, било за мора по пчелите, било за майките, било за търговския регистър и каквото още се сетите.

Защото за нас живи светци няма, както пише Антон Страшимиров. И до ден днешен в „България войници няма, всички са генерали”, сполучливо отбелязва д-р Кръстю Кръстев.

Днес, в деня на Съединението, не е зле ораторите да отбележат, че и в 2019-та не останахме без „благодетели” и „покровители”.  Москва, Вашингтон, Брюксел, Международния валутен фонд, НАТО, Световната банка, ЕС, да изреждам ли още ? Всички те все загрижени да оправят българските батаци. Нашето единствено задължение е – да бъдем послушни и старателни изпълнители на техните решения и изрядни  платци на отпусканите от тях заеми.

И спокойно приемаме  всичко това.  През 1924 година Боян Пенев написа изгарящите думи: „Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието, но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля”.

Какво повече да кажем ?! Освен да си спомним брадатия виц за българите и техния казан в ада. Само че няма защо да чакаме да идем на оня свят, за да попаднем в ада. Ние непрекъснато превръщаме в ад живота си още на този свят. Ние, разединените днес българи.