
На 10 май 1953 г. Третия църковно-народен събор възстановява патриаршеското достойнство на БПЦ.
Схизмата между Българската екзархия и православните църкви е вдигната на 22 февруари 1945 година, седмици след избора за екзарх на Стефан I Български. Следващите години съвпадат с налагането на тоталитарния режим на Българската комунистическа партия (БКП), свързано с преследвания на Българската православна църква. През есента на 1948 година екзархът е принуден да подаде оставка и е изселен в Баня, а Светият синод е поставен под контрола на правителството и декларира лоялност към властите. На 8 ноември 1948 година митрополит Борис Неврокопски е убит. Неудобните митрополити и епархийски наместници са отстранени. Въпреки това доклад на заместник-министъра на вътрешните работи Йонко Панов от лятото на 1949 година определя Светия синод като стоящ на „вражески позиции… в услуга на международната реакция“.
През този период започват ограниченията за практикуване на православието, характерни за целия комунистически период, иззети са много църковни имоти, контролираният от комунистите Свещенически съюз пренебрегва църковната йерархия, като негови членове парадират с членството си в БКП и дори с атеизма си.
През 1950 година Софийската семинария е прогонена от сградите си, Пловдивската е закрита, Богословският факултет е изваден от състава на Софийския университет и приемът в него е силно ограничен.
През 1950 г. e изработен „Устав на Българската православна църква“, наложен от правителството и ликвидиращ остатъците от самоуправление на църквата. Според него държавната администрация одобрява патриарха, митрополитите и архиерейските наместници и участва със свои представители в църковно-народните събори.
На 8 и 9 май 1953 година в салона на Българската академия на науките е проведен Третият църковно-народен събор на Българската православна църква. Присъстват 100 делегати, както и представители на част от православните църкви – извън тези от съветския блок присъства само гост от Антиохийската патриаршия. Вселенската патриаршия признава Българската църква за патриаршия едва през 1961 година. На 10 май съборът продължава работата си в Синодалната палата в леко разширен състав като Патриаршески. Със 104 от 105 гласа за патриарх е избран поддържания от властите пловдивски митрополит Кирил. Според неофициални заявления на висши духовници, като митрополитите Софроний Търновски и Паисий Врачански, Кирил „не е желан“, но изборът му е предрешен, тъй като „срещу силата няма какво де се прави“.
След смъртта на патриарх Кирил през 1971 г. патриаршеският престол е наследен от ловчанския митрополит Максим Български.