
На 8-ми август, 1946 , . в България е приет Закон за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите.
Това се случва под предтекст, че ще възстанови реда в следвоенна България и въпреки протестите на вече отслабената опозиция.
Трудовото мобилизиране е изглеждало необходимо, за да се спомогне възстановяването на засегнатата от войната държава. Законът задължава всички трудоспособни мъже между 16 и 50 години и жени между 16 и 45 години да работят, вместо да си губят времето в „безделие”.
Мобилизираните са организирани в работни групи за безплатен физически труд и изпращани на принудителна работа из страната, по обекти, определяни също от вътрешния министър. Една от първите мобилизирани групи се състои от 440 души от София. Хората, които са катeгоризирани като „безделници” са натоварени със строежи на пътища, жп линии, язовири, сгради, както и с работа в мини, кариери, фабрики и др.
На следващата година към Закона излиза и Окръжно № 2410 (25 юли 1947 г.), в което се казва: „Особено лошо впечатление прави обстоятелството, че често се забелязват здрави и работоспособни мъже и жени да подлагат ръка за милостиня, когато при днешния трудов подем (…) те имат пълна възможност да вложат своите сили в производството и с честен и достоен труд да изкарват прехраната си. Ето защо, абсолютно необходимо е към такива лица да бъде прилаган Законът за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите (…)”.
Същата година просията е забранена и с друг закон – този за общественото подпомагане, където в чл.47 пише: „Просията по цялата територия на страната под каквато и да била форма се забранява. Заловените лица в просия се въдворяват на местожителство”. Санкциите на нарушителите се определят от местните административни и милиционерски власти, както и от областните началници по обществените грижи.