Какво стана с вечните християнски ценности и добродетели?

Доц. д-р Ивайло Найденов. Снимка: СУ “Св. Климент Охридски”

Събитията от последните седмици, свързани с насилието над жени, изведоха отново в публичното пространство темата за агресията в българското общество. Наред с призивите за законови промени се търсят и причините, довели до подобни прояви на жестокост. В тази обществена дискусия все още не се чува гласът на Църквата, която би следвало да дава основните морални ориентири.

В търсене на християнската гледна точка към въпроса за насилието редакцията на Двери се обърна към няколко човека, на различни житейски поприща.

Първото интервю е с доц. д-р Ивайло Найденов, декан на Богословския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”.

– На какво според Вас се дължат високите нива на агресия в българското общество?

– Ако се обърнем към статистика, ще се убедим, че нивата на агресия днес не са по-различни от преди. Просто в последно време се случиха емблематични прояви на насилие, което ни направи по-чувствителни към темата. И това се вижда от различния прочит на случаите „Тити Папазов“ и „Вежди Рашидов“.

Особено притеснява, че насилието от улицата се пренесе в семейството, между близки и приятели, по най-дребни поводи. Това води до загуба на чувството за общност. Същевременно агресията се приема за панацея при решаване на проблемите, което води до безконтролност и своеволие, прераства в насилие. Но как да е иначе в един конфликтен свят, в който конкуренцията е основен фактор, а лакътят – инструмент за придвижване напред. Липсата на чувствителност към другия е заразяваща. Мълчаливото самодоволно наблюдаване на нещастието на жертвата кара обикновения човек да се чувства доволен, дори по някакъв начин щастлив, че това не се случва с него. Тези емоции са възпитавани десетилетия (умишлено или не) и са в основата на деградацията на личността, съответно и на общността.

Към всичко това като прибавим усещането за ненаказаност на насилника, бездействието и неадекватността на институциите, оспорваната законно-нормативна база, се оформя картината, която имаме днес.

– По какъв начин образованието, в частност и религиозното образование (в училищата, а и в Богословския факултет), би могло да повлияе върху отношението на българите към насилието?

– Образованието освен знания изгражда и ценностна система, словосъчетание, което много обичаме, но напълно изпразнихме от съдържание. След Втората световна война се говори и се налагат евро-атлантически ценности чрез създаването на различни евроатлантически институции и това е за доброто на световния човек. Но колко познаваме тези ценности, колко от тях би могъл да изброи един съвременен български политик?

Всъщност, не искам да знам отговора на този въпрос. Друго е важно. Какво стана с християнските ценности и добродетели, онези вечните, непреходните, абсолютните, обективните. Някой трябва да ги преподава, обяснява, съпреживява с децата и младежите, и с онези, които в напреднала възраст се чувстват объркани и търсят своя път. Това може и става в Църквата и/или чрез религиозното образование в която и да е негова форма. Осъществяването на това обучение не е лесно и няма особен успех, ако не се случва по подходящия начин. В отговора на първия въпрос споменах за разпада на общността, затова тук пък трябва да се обърне особено внимание на възстановяването на общността. Енорията е онова малко общество, в което трябва да се заговори за ценности, те да бъдат преживявани и пренасяни в семейството. Пастирът, познавайки своите си, чрез изповедта, проповедта, в съвместния духовен живот би могъл да провежда сериозна превантивна грижа срещу насилието и агресията. Той е отец и на жертвата, и на насилника. Това е много трудна роля и за да има успех, той трябва да бъде подготвен, т.е. научен съответно в богословските факултети и духовните семинарии.

Религиозното образование в училище, което всъщност много често е арената на насилие, би било полезно именно в контекста на казаното по-горе: да възпитава в християнски ценности и добродетели. Децата трябва да разберат с какво и защо думи като любов, вяра, надежда и мир са за предпочитане пред омраза, суеверие, отчаяние и война.

– Какво би следвало да се направи, за да се ограничи насилието в нашето общество?

– Започвам с клишето „създаване на атмосфера на нетърпимост“. Но не на принципа „всяко чудо за три дни“, а стратегия за преодоляване на насилието и агресията – грамотна, подплатена с конкретни действия, институционално ангажирана и законосъобразна, постоянна и проследима. Това, което се случва на улицата под форма на обществено недоволство (добре разбирам, че е вик на ярост), е поредна форма на насилие от страна на недоволните към отговорните. Не че последните не го заслужават, но… Насилват се институции да вземат прибързани решения, да реагират в ненормална ситуация под натиска на плакати с глупави послания: “Патриархатът убива!”, “Възпитавайте синовете си, за да не страдат дъщерите ни!” и други безумия. Явно насилието провокира насилие. Прокарват се партийни интереси, носи се „смешен плач“ до следващата криминална хроника или публично линчуване. И пак, и пак…

Колкото и лозунгово да звучи, трябва да направим Любовта по-силна от омразата, целувката да победи шамара, разделението да се замени с обединение. Бавен е пътят за преодоляването на агресията, но не невъзможен. Той минава през осмисляне на ролята на семейството, училището, Църквата, енорията, институциите и категоричното единомислие на всички, че насилието е зло.

А примерът е ясен – Христос!

Източник: “Двери”

* Заглавието е на „Плевен Прес“