Иван Стамболов /Сула/: В политиката е особено важно да намериш начин да се изкараш „против“ онзи, когото искаш да свалиш от власт и да заемеш неговото място

Специално за „Плевен прес” Иван Стамболов /Сула/ отговаря на въпросите ни защо така бързо минаваме от възторг към омраза при всеки новопоявил се политически лидер, какъв „националконсерватор” е Стефан Янев, що за проект е четворната коалиция и за какво да внимаваме по време на избори ?

С отговорите вероятно няма да се съгласят мнозина. И това е нормално. Ненормално би било ако това несъгласие лежи на емоции, както обикновено става, а не на познание и аргументи.

„Плевен прес” ще даде трибуна на всеки, който желае да каже своята позиция по тези въпроси.

Г-н Стамболов, отдавна наблюдавате политическия живот в страната. Как си обяснявате тази бърза метаморфоза на избирателя от „Осанна” до „Разпни го” за всеки нов политически субект, който се яви на хоризонта?

Струва ми се, че психологическият механизъм е като при разглезено дете, което бързо се насища от новите си играчки и досадата му от тях се превръща в омраза. У нас не се виждали война или друго някакво сериозно бедствие от 77 години или, иначе казано, от близо 4 поколения – обстоятелство, което би разглезило всеки народ. „Ама на нас – ще кажат – ни се полага нещо много повече от това да няма война!“. На нас, скъпи съотечественици, пък и всички останали граждани (пък и обикновени хора) по света, не ни се полага абсолютно нищо. Имаме само това, което сме заслужили, а ако случайно успеем да изкопчим нещо на вересия, накрая си го плащаме с лихвите.

Илюзията, че съществуват някакви приятни неща, някакви приятни състояния, които ни се полагат, идва от доктрината за социалната държава, родена като идея през 1850 от Лоренц фон Щайн, но добила натрапчива популярност след Втората световна война. Тази доктрина учи широките народни маси, че им се полагат различни форми на социална справедливост (в което няма абсолютно нищо лошо) и от това бързо избуява популизмът с неговите „естествени“ и „неотменими“ индивидуални и групови права, които бързо достигат размера на извращения. Човек, възпитан от образователната система и медиите по този начин, трудно може да бъде доволен от нещо, защото вярва, че му „се полага“ много повече. В целия този бульон от недоразумения се ражда популизмът – водещата и вече останала единствена политическа идеология днес.

Популистът трябва да бъде избран. За да бъде избран, той трябва да бъде харесан. За да бъде харесан, следва да даде нещо на избирателите си. Революционният прелом в идеите на този вид политици настъпва тогава, когато се сетят, че не е нужно да дават нищо на избирателите си, а е достатъчно само да им обещаят. Обикновено избирателите вярват и гласуват. Но все пак не е хубаво само да обещаваш, без да даваш, и затова популистите завличат обществата в нечувани дългове, с които ще трябва да се справят следващите, които ще дойдат на власт отново чрез избори, и това обикновено е опозицията. Пука му на някого за опозицията! Нека се пържи в собствен сос!

И така „Осанна“ се превръща в „Разпни го“ тогава, когато „суверенът“ осъзнае, че са го измамили за пореден път с безочливи и лъжливи обещания. Странното е, че му се случва всеки път като в онзи виц за чукча, грузинеца и евреина във влака.

Трябва да споменем и илюзията за „суверена“. Решили сме, че живеем в демокрация, и на народа непрекъснато му се втълпява, че той дърпа конците, че той е автентичният субект на властта, а властниците са негови скромни слуги. Хипнотизиран от тази илюзия, „суверенът“ лесно ще каже „Разпни го“, когато на другата сутрин след изборите установи, че от чешмата не текат обещаните мед и масло.

Но не всичко е заблуда. Много често политиците обективно за нищо не стават или ако стават, то е да крадат, без да се интересуват от нищо друго. Тогава народът е прав да каже „Разпни го“. „Разпни го“ е правилната оценка за политиците, „Осанна“ е било заблудата. В Евангелието, чиито формули използваме за по-лесно, е точно обратното.

Това е истината. За съжаление на хората не им е приятно да я чуят. Изпитвал съм го лично, когато съм се опитвал да го говоря пред разни събрания, с каквито отдавна вече не се занимавам.

Лидерът на бъдещата партия „Български възход” Стефан Янев заяви, че тя ще бъде „нацоналконсервативна”. Как да разчита това избирателят ?

Преди всичко „националноконсервативно“ е оксиморон. Консерватизмът се ражда по време на Френската революция през 1790 като антитеза на революционните идеи за „нация“ и „граждани“ и в защита на монархията и църквата, развенчани и гилотинирани от прогресивните сили на епохата. С елиминирането на тези две съсловия се разрушава хармонията на средновековното общество, която се е запазила днес само в картите за игра: пики (копия, мечове) – аристокрация; купи (първоначално купата не е сърце, а потир) – духовенство; кари (ромбът е стар символ на парите) – търговци (буржоазия); спатии (тояги) – селяни, които впоследствие ще се лумпенизират и ще дадат основата на пролетариата. Така че, консерватизмът първоначално е монархически и клерикален, изразено антибуржоазен, антикапиталистически и анти- всичко, свързано с раждащата се национална държава, достигнала в наши дни до споменатата по-горе социална държава.

Обаче с времето понятията се менят. В политиката е особена важно да намериш начин да се изкараш „против“ онзи, когото искаш да свалиш от власт и да заемеш неговото място. Доминиращият днес ляв популизъм узурпира понятието „либерализъм“ и то вече е неприлична дума за мнозина. Левият либерализъм (нека наричаме мейнстрийма така) се характеризира с релативизъм, синкретизъм, мултикултурализъм и глобализъм. Ако някой иска да излезе в опозиция на левия либерализъм, то той трябва да изработи някаква доктрина и да я нарече по някакъв начин. Така най-естествено срещу „глобализъм“ идва „национализъм“, а срещу „либерализъм“ – „консерватизъм“. И ето как консерватизмът става национализъм. Просто е.

Стефан Янев е доказан русофил, който не си дава особен труд да се прикрива. От доста отдавна, още от 19 век има опити да се представи Русия като консервативният полюс в противовес на либералната Европа. Тези опити са белязали цялата руска култура и са претърпели крах, след като либерализмът възтържествува и в Русия в лицето на Октомврийската революция. Днес, след като идеологията на марксизма-ленинизма се компрометира до пълна несъстоятелност, отново идва ред на старите и (дано!) забравени идеи. Ето ви го консерватизмът на Янев. И както виждате, той си е съвсем автентичен. Като казва „националконсерватизъм“, Янев не само се включва в модерното движение „консерватизъм=национализъм“, но умело се прицелва в две големи групи от българския народ – русофилите и патрЕотите (казвам го така, за да не се налага да го обясняваме надълго и нашироко – всеки се сеща за какво става дума). В негова полза е, че много често се наблюдават хора, които изживяват себе си едновременно като русофили и патрЕоти, което е още един оксиморон.

Ето така съветвам избирателя да разчита заявката на Янев, че ще бъде „националконсерватор“.

Четворната коалиция, която в момента управлява държавата, какъв политически модел е според вас? Европейски, домашен, практичен или комерсиален?

Криминален. Да знам, че спекулирам, защото нямам достатъчно информация и доказателствен материал, но така изглежда (дали вместо „спекулирам“ на латински да не използвам „теоретизирам“ на старогръцки – едно и също е, но второ звучи по-безобидно).

Четворната коалиция е сбирщина (и не се извинявам за тази дума) от политически и неполически субекти, от дърти професионалисти и новоизлюпени аматьори, в която всеки е загърбил вяра и идеали, за да инкасира колкото може повече обществен ресурс за колкото може по-кратко време. Със сигурност това не е волята на „суверена“ или ако е – толкова по-зле за „суверена“. Такива безобразни коалиции се получават благодарение на натиск от вън, за да изпълнят конкретна политическа задача, а какво ще правят в детайли докато я изпълняват, това никого не го интересува. И те правят какво знаят, каквото могат и докато могат.

За какво трябва да внимаваме най-много в едни предстоящи избори, така че да си гарантираме мъдро и национално отговорно държавно управление?

Не можем да си гарантираме такова управление. По-тъжното е, че и никой друг не може да ни го гарантира. Светът е такъв, какъвто се опитахме да го опишем по-горе, а ние заедно и поотделно сме прекалено малки, за да го променим. Заради нашите грехове светът „цял лежи в злото“ (1 Иоан 5:19). Но наистина можем да редуцираме безобразията с информирано, интелигентно и морално поведение.

Затова в едни предстоящи (и най-вероятно предсрочни) избори най-много трябва да внимаваме кой как ни лъже, доколко ни лъже, какво обещава и какво от обещанията си е вероятно да изпълни. Защото мнозина идват на власт с абсолютно невероятни обещания. Освен това винаги трябва да се мъчим да отгатнем кой стои зад него. По музиката можем да познаем кой я плаща. Ако интересите на инвеститора съвпадат донякъде с нашите – какво пък, нека гласуваме за кандидата му. И най-сетне да гледаме да се запознаем с миналото на кандидатите. Паметта ни да не бъде къса, защото мнозина от тях вече са се извъртели през властта и сме ги видели на какво са способни. Ето за това трябва да внимаваме.