Днес е Неделя 15 след Неделя подир Въздвижение – на Закхея

Изображение: Храм “Св. Атанасий” – град Варна – 1838
Изглежда, че в древността по-често, отколкото днес, се случвало хора богати и с възможности да предизвикат отрицателно отношение, дори гняв, ако богатството им е неправедно натрупано. Поне така било сред иудеите.
Иудея по времето на Христа била римска провинция. Божият народ, още под силата на Мойсеевия закон и страрозаветните разпоредби, презирал надмощието на езическата империя и очаквал свой цар, свой Спасител. Ето защо всички служители на римската власт били считани за служители на нечестието. Към тях питаели омраза и презрение.
Такива били митарите, сиреч онези, които събирали такси и налози от населението, бирници. Макар и хора състоятелни и на държавна служба, те били считани за грешници, за покварени и недостойни хора.
В Новия Завет думата митар е едва ли не нарицателно за греховност. Да си припомним притчата за митаря и фарисея, където митарят искрено се покаял пред Бога и получил оправдание повече, отколкото заслепения от гордостта си “праведник”, изпълнил буквата на Закона формално.
Евангелският разказ на св. Лука говори за едно историческо събитие от земния живот на Господа, където отново става дума за митар, при това не обикновен, а началник на митарите. Затрогващо и вълнуващо звучи тази история и днес, защото освен пример за покаяние, тя разкрива и жаждата на всяка човешка душа да открие Христа, да се докосне до Него и в Него да намери спасение и покой.
В двора на един православен женски манастир в Иерихон и доднес се съхранява сухият дънер на Закхеевата смоковница. Всеки посетител може да я види и в представите си да възстанови на място евангелската история.
На това дърво преди 2000 години се покачил един малък на ръст и смирен по душа човек, за да види Господа. Но духовният му стремеж бил толкова извисен, че доднес тази по детски спонтанна постъпка остава като пример за толкова християни.
Желанието да видиш Христа не започва ли именно от този още дори неосъзнат порив на истинската и спасителна вяра?
Наистина, само с едно спонтанно желание не се изчерпва всичко, но и то не остава незабелязано. защото Христос не подминал малкия човек, а напротив, прозрял духовния му ръст. И не при другите, които се тълпели наоколо, а при него именно се спрял и пожелал да посети дома му.
Хорските упреци не закъснели. Горделивите сърца не се забавили да дадат оценка: “отби се при грешен човек”. Подобни упреци във всевъзможни разновидности звучат и днес, отправяни към Църквата, към архиереи и свещеници, към Христовите служители. Високомерни и недобронамерени съдници и днес клатят укорително глава: “Направи компромис”, “отстъпи от Закона”, “наруши демокрацията”, “отби се при грешници!”
Но Спасителят е оставил на Църквата повеля – не да страни, не да се дели от заблудените чеда, не да използва фона на чуждите слабости, за да изпъкне със своята непогрешимост, а напротив да присъства със своята святост и да свидетелства за Божията правда навсякъде.
Да влиза с благодат в домовете на всички, които и да не са се покачили нависоко, поне са надигнали глава от суетата на света в желанието си да видят Бога.
Но да видим по-нататък плодовете на духовния стремеж. Когато Христос посетил дома на Закхей, вместо отговор на упреците на тълпата, че грешен човек е удостоен със свято посещение, митарят познал истинската праведност и я потвърдил с добри дела, с покаяние, с милосърдие и справедливост. И наградата не закъсняла: “Днес стана спасението на тоя дом”. Защото няма по отрадна и щедра награда от опрощението на греховете и спасението във вечния живот, както Сам казва Христос: “Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото”.
Да се пренесем замалко в нашето ежедневие и да си спомним ропотите на някои, че свещеници и архиереи на Църквата освещавали банки и офиси, че посещавали неправедни и удостоявали с внимание незаслужили. Вярно, не всички малки на ръст и грешни по дела хора имат духовния порив и вярата на някогашния митар Закхей. Но Православната ни църква, следвайки Господния пример, не се гнуси от съгрешилия, а го зове да получи очистване, опрощение и освещение от изворите на Христовата благодат. Защото вярата не е идеология и християнството не е партия, а единствената политика на Църквата е политиката на вечния живот.
Наближава Великият пост. Време за духовно и телесно очистване, време за покаяние и благодат.
И въпреки че дотогава има още време, св. отци са определили днешното евангелско четиво за митаря Закхей като пръв литургически белег на идващия великопостен период. Защото всеки подвиг има смисъл тогава, когато е предшестван от копнеж за Бога.
Ангел Величков, “Църковен вестник”,
22 февруари 1998 г.