Галя Мирчева и таланта да създаваш поезия от любовта към природа, земя и корени

Тя е 42-годишна плевенчанка, успяла да завърши 3 висши образования: стопанско управление, агробизнес и зооинженерство. Всичко това заедно с отглеждането на 4 деца, семейна овцеферма с 900 животни и активен обществен живот.

Успява във всичко. Сили ѝ дават семейството и здравият родов корен. А той е вкопан дълбоко в земята, селото, традициите и природата. Книгата е постоянният ѝ спътник, а българското – нейна кауза. Светът на животните я облагородява и често казва „Ех, ако можеха да говорят…”

Всичко това я подтиква да пише. На белия лист рисува с думи чувства, емоции и преживявания. Затова казва: „Във всяка една творба, която пиша втъкавам всички онези чувства на носталгия към миналото, към забравеното, към корените, които ме теглят към земята, по която стъпваме. Мечтата ми е да върнем и да съхраним българщината, предавайки това и на нашите децата. Да ценят майчиния си език, защото той е необятно красив.  Да запазим идентичността си като народ”.

Това е Галина Мирчева. Един човек, който не желае да се разделя с романтиката на света, в който живее. Независимо, че този свят често е сив, суров и безцветен. Хора като Галя го правят по-приемлив. Хора като нея са истинските жреци на ден като днешния – 24-ти май. И да пишеш за такива хора е зареждащо.

Скромно и с притеснение предостави едно свое стихотворение с мечтата един ден да издаде своя книга с поезия и разкази. Искрено ѝ го пожелаваме!

                                ЧЕРГА

От вълна бяла и още шарена, черга изтъках,

вплитах от земята, нашата пръст,

още и от есента и шума на легендите.

Чергата постлах,

та да стигна по нея до своите корени.

Черга по-чиста от монашеска изповед,

по-цветна от лазарска песен.

Моите стъпки в нея потъваха,

вярата търсех,

тази в мен и също на другите.

Черга застлах между тук и сега,

и миналото наше далечно.

Изтъках черга по-цветна от дъгата,

която свързва ни с дедите,

и родова памет печати у дните.

Тъй шарена като детство невинно и щедро,

тъй жива като легенда в нощта.

По нея боси дохождат истории

от гайди, с душата изсвирени.

Ехото им събужда гората,

живват във вятърен шепот листата.

С глас нечуван, тъй омайна,

запява птица нейде по света незнайна.

………………………………………………………

………………………………………………………..