Богородица духнала в гърлото ми. Но само гърло без сърце нищо не е.

Когато ми каза това – онемях. Беше 1994 година. Беше жив и пееше на фолклорния празник в Червен бряг.

Днес го няма. Остана само гласът му. Глас, който те кара да плачеш от болка, че си отиде рано от света. Глас, който те кара да се гордееш, че има такъв певец. Народен певец. Певецът Марин Иванов от село Черни Вит.

Роден на 24-ти август 1945 година, днес той щеше да е на 75 години. Но не би. Отиде си само на 66. На 2-ри ноември 2011 година. Сърцето му не издържа. Въпреки любовта на близките, въпреки грижите на Чирков, въпреки молитвите на роднини и приятели. Господ си го прибра. Сякаш нямаше търпение да слуша гласа му в небесния хор.

За нас не остана много. Един парещ спомен, една болка от липсата му, малко грамофонни плочи, записи в радиото и малко песни в ютуба.

Малко, защото беше пословично скромен. Друг на негово място, с този глас, щеше да е с претоварена концертна програма и богати спонсори. Но не и Марин. Стигаше му да пастри песенното богатство на Черни Вит и да го пръска сред хората. Да събира фолклорните бисери на Балкана и щедро да ги раздава на млади и стари. Да организира събори, надпявания, читалищни сбирки, художествена самодейност, да строи църква, да прави музейна сбирка, да кметува. И когато му останеше малко време – да пее. Мнозина са чували песните му. Малцина обаче знаят, че заради поразителната прилика на гласа му с този на Борис Машалов, от Балкантон предлагат на Марин да запишат с гласа му, неиздадени песни на Борис Машалов. Марин Иванов отказва. Отказва от почит към своя кумир – Борис Машалов.

Дълго го молих да ми разкаже за всичко това, за живота си. Не скланяше лесно на интервюта, не обичаше парадната показност. Стигаше му онзи „блажен миг, когато певецът усеща, че песента се излива от сърце в сърце и изпълнена с чувство, поражда чувства”.

Той самият беше най-чувствителният човек, когото познавам. Само такъв човек може така неподражаемо да говори за Черни Вит, съселяните, съдбата си и песента. Направи го след много кандърми и упорство. Хортувахме с часове. Записах приказките му. Някои от тях хващат за гърлото:

„Щяло и без мен да мине, защото родителите ми имали първороден си, а после и дъщеричка. Но твърде рано синът напуснал белия свят. Голям бил меракът за мъжко отроче. Не чувал Бог горещите молби, сърдит бил нещо на семейството. Смилила се Дева Мария и първата неделя от богородичния пост , в лето 1945-то населил съм грешната земя. Затова Марин ме кръстили, на Дева Мария. А тя, Милосърдната ….насища душата ми с обич и умиление към свежия полъх на Балкана, омайния дъх на зеления здравец и бистрите води на Черни Вит. Някой път ме спохожда мисъл дали този приказен край не е късче от Божия Рай, което Отецът по невнимание е изтървал при сътворяването му.

Той, Всевишният, в залисията си с небесните дела, ме забелязал в осмата ми година и разгневен на майка си, по чието благоволение съм се пръкнал, чрез ръката на един палавник , отнел дясното ми око. И …. „ в едната зеница слязла нощта, а във другата – утрото синьо…”

Отново се изхитрила Девата. Духнала в гърлото ми. Но само гърло без сърце, нищо не е. И тя все повече отваряла зрящото ми око за заобикалящия ме свят, за прелестите на родния край. Трепетният усет на обич към родното пълни срцето ми, пълни па току стигне гърлото и се лейне песента.

……………………………………………………………..

Не ще да има по-добър израз на признание от топлината в очите на публиката, когато чуе:

                 „Я си замълчете,

                   какво ми се чуе,

                   дали звънец зърка

                   или кавал свири,

                   дали мома пее

                   или агне блее

                  за пролетно мляко,

                   за пролетно цвете.

                   Нито мома пее,

                    нито кавал свири….”

Това е върховният миг на блаженство, когато певецът усеща, че песента се излива от сърце в сърце и изпълнена с чувство, поражда чувства.

Струва си да посветиш  цял живот на такива мигове”.

Това е Марин Иванов. Балканджията, родолюбецът, фолклористът, будителят,певецът, който казваше: „След себе си не ще оставя много. Един живот в нерадости и честност. На песента – искрицата на моя огън, на хората пък – моите песни”

Марин остави на хората не само песните си. Остави 8 години кметуване, 12 години национален фолклорен събор „От Тимок до Вита”, 10 златни медала от Копривщица, спечелени от черновитските певици, за които даваше мило и драго. 18 години работа като секретар на черновитското читалище „Христо Смирненски”.

Не е ли време това читалище да носи неговото име ?

Не е ли време да види там, от горе, че в Черни Вит го почитат. Че песните му, изпети с толкова чувство,  все така се вливат в сърцата и пораждат чувства. Чувства на болка от липсата му. Но и на благодарност, че песните му ни правят по-добри, по-мъдри, по-силни, по-българи.

Днес, 75 години от рождението на народния певец Марин Иванов, нека си спомним за него. Сигурна съм, че там, горе, небесният хор днес пее негова песен. А Дева Мария кротко се усмихва.

Поклон и прости, Марине !